Постинг
16.11.2014 12:30 -
Какъв е езикът ни в държавата
Вместо за пореден път да анализираме двиЧетвърт век след събитията от късната есен на 1989 г. за българското общество сякаш е по-трудно от всякога да стигне до някакво общо разбиране какво точно ни се случи през тези години. Наричаме ги "Преход", но ги помним преди всичко като каскада от кризи. Няма друг подобен случай в най-новата ни история. България е преживявала какво ли не, но не е живяла 25 години със съзнанието, че се намира в историческа дупка. Кризата поглъща целия ни хоризонт. Българите, сини или червени, протестиращи или контрапротестиращи, всъщност са обединени. Обединени от усещането за провал. Караме се единствено за причините и виновниците.
жещите сили на Прехода, да се вгледаме в нещо привидно по-неутрално.
Какво се случи с езика ни през тези 25 години?
Не с езика въобще, а с думите, през които описваме себе си като общество с общо минало и бъдеще. По какъв начин в езика ни са се утаили социалните промени?
Първото, което веднага бие на очи, е, че думите, изразяващи онзи "цивилизационен избор", който уж направихме след 1989 г., до една се оказват вече натоварени с негативни конотации; пейоративизирали са се, както казват лингвистите. Да започнем с"демокрация" – паролата от началото на промените. Явно думата се е усещала като толкова мощна и вдъхновяваща, че дисидентите от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството почти веднага след 10 ноември променят името на организацията си на "Клуб за гласност и демокрация". Малко по-късно вестникът на новосформираната опозиция ще бъде наречен знаем как - "Демокрация". Опитите много по-късно вестникът да бъде съживен със същото име неслучайно се оказаха, общо-взето, неуспешни. Още от началото на 90-те сме свидетели на засилваща се тенденция думата "демокрация" да се употребява предимно иронично, с многозначително повдигане на веждите. Някога в."Стършел" публикуваше карикатури с надпис "Без думи", демек картинката е ясна. Днес при гледката на всяко безобразие вместо "Без думи" на глас или наум слагаме етикета "демокрация".
Снизяването най-добре личи в появата на вариации с откровено обидно съдържание, като "демоосрация", "демокрад" и "демокряк". Аналогично низвергване претърпяха повечето думи, обозначаващи стъпките в демонтирането на тоталитарната система. Реституцията роди "реститут" по аналогия ясно с какво, "реформа" придоби неофициална гражданственост като "рИформа", за да се подчертае, че не е това, което трябва да бъде. Не бяха пощадени и носителите на реформаторските политики – по аналогия с "педераст" в езика навлезе "седераст", а впоследствие и "либераст" и "толераст" (обикновено комбинирани със "соросоид").
Езиковото издевателство над демокрацията и пазарната икономика продължи и на геополитическо равнище. Почти изчезналите в късния социализъм термини "империализъм" и "колониализъм" в началото на ХХI се събудиха за нов живот, при това използвани не иронично, а така както Владимир Илич Ленин е искал те да се използват. В обръщение влязоха и новоизковани презрителни назовавания като "еврозелки" и "еврогейски". За предполагаемите родни съучастници на империалистките грабители пък бе реактивиран един псевдо-Ботевски лексикален пласт, където блестят бисери на ярката словесност като "ибрикчии", "родоотстъпници" и "майкопродавци".
Би могло да се възрази, че това е езикът на една политически пристрастна периферия, чието място е кръчмата и нейният виртуален аналог, интернет-форумът. Освен това закачките с брюкселската флора и фауна далеч не са български патент. Проблемът е има ли у нас публична среда, която може да удържи новия български нихилизъм в зоната на емоционалната реч и шоуто. Казано по-просто,
могат ли псувните да си останат псувни, а политиката – политика?
Явно не, ако се съди по успеха на шоуто на Слави Трифонов, което вече толкова години наред не спира да смесва гегове и публицистични тиради. По света е пълно с хумористични предавания, осмиващи политиците, но никъде, доколкото ми е известно, сценаристите на скечовете не застават като морален и интелектуален трибунал, вземащ отношение по злободневни политически въпроси, както редовно правят сценаристите на Слави.
Негативното езиково оцветяване на "демокрацията" и всичко, свързано с нея, е симптом за сериозни дефицити в българската публичност. Най-големият проблем е в това, че езикът в публичното ни пространство е шизофренно раздвоен между една висока евроцентрична норма, чиито изразител по силата на парадокса се оказва на първо място Лютви Местан, и един нисък идиом, вкопан в телесно-физиологичното, според който всичко на тоя свят се свежда до доминацията и притежаването, разбирани както икономически, така и сексуално.
Да си спомним как два месеца медиите, че и самите политици обиграваха с езика на сватбата потенциалната управляваща коалиция. Демокрация – епохата, в която единствено някой някого прекарва. Ето, тук високата и ниската публичност се сливат.
Разбира се, някой може да се възмути, че на фона на липсващите милиарди в държавата сме се загрижили тъкмо за езика и начина, по който се говори. Езикът ни обаче е огледало. И онова, което огледалото ни казва, е че в България уж постигнатият обществен консенсус около демокрацията, пазарната икономика и европейската ориентация всъщност е фалшив, кънти на кухо, на мукава. От едната страна декларативен, префърцунен еврожаргон, от другата – бабаитски попържни и битов хумор. Защо се чудим, че политиците не могат да водят смислен диалог помежду си? Нима в публичното пространство сме видели такъв?
Разбира се, не езикът ни е виновен. Хората са напълно прави да са недоволни от онова, което преживяха през годините на Прехода. Естествено е социалните сътресения, при които едни спечелиха, а други загубиха, да се отразят и върху езиковия образ на "демокрацията". Странното е в алтернативата, която постепенно придобива популярност. За мнозина кризата може да бъде преборена не като излезем от нея, а като превъртим часовника назад. Носталгията по Живковия социализъм има различни измерения и едно от тях е езиковото. Случайно ли е, че в публичното пространство се завъртат рециклирани езикови вкаменелости от времето на социализма? Соцът е на мода. Мартин Карбовски е кръстил предаването си "Отечествен фронт", а новият сезон на ВИП Брадър е под наслов "Образцов дом". Да кажем, че това е медиен трик. Но на какви нагласи този трик разчита? Дали не са учудващо голямо мнозинство хората, които биха се съгласили с покъртителното съждение на онзи анонимен интернет-форумец, който е написал:
"Кво е направил ес за мене, което тодор живков не е искал и нямаше да направи?"
С този правопис.
За правописа е ясно, но откъде идва "граматиката" на подобен манталитет? От някаква природна неподготвеност на българина за демокрацията?! Едва ли.
Вероятно става дума за злощастно съчетание на два фактора. Първият е съзнателната промивка на мозъците, провеждана от архитектите и бригадирите на Прехода. Българското общество трябваше да бъде убедено, че някакви неведоми сили, а не БКП и нейните формални и неформални производни, са ни докарали до това дередже. Виновникът е назоваван с различни имена, но всички те обозначават едно и също. Империалистите, планът "Ран-Ът", неоколониалистите и техните български слуги – това са злодеите, срутили проспериращата Живкова държава и справедливото социалистическо общество. Ако можем да се похвалим с нещо уникално измежду държавите от бившия Източен блок, то е, че у нас комунистите управляваха толкова дълго след падането на Стената, че им се наложи да ни убедят, че ни е управлявал някой друг. Впрочем колкото по-упорито прекръстената Комунистическа партия се проваляше в управлението, толкова повече се тръбеше за това как сме жертва на международния империализъм, корпорациите, Сорос и т.н. През 90-те подобни басни можеха да се срещнат единствено във в."Български писател", издание на председателствания от Хайтов Съюз на българските писатели. После ги подхвана Волен Сидеров, а сега вече ги чуваме откъде ли не.
Другият проблем е в представата за държавност и ред, с която мнозинството живее. Българското общество не помни друг "ред", освен реда на тоталитарната държава. Ред, налаган от многоброен и привилегирован милиционерско-чиновнически апарат. Впрочем именно привилегиите за апарата бяха основният повод за недоволства по времето на Живков. Сега привилегиите са забравени, а е останала носталгията по онази защитеност, която държавата на чиновниците и милиционерите е осигурявала. Явно все още ни е трудно да си представим, че е възможна държава, основана не върху милиционерско-чиновническия апарат на източните диктатури.
Идеята, че има и друг ред, основан върху личната отговорност и гражданското участие, все още ни е малко чужда. Но ако не сме готови да вложим усилия в изграждането на такъв модерен тип държава, значи заслужаваме държавата, в която живеем днес. DNEVNIK.BG
Няма коментари
